В началото на двадесетте години пространството по днешната улица „Васил Левски” е истински резерват от дива растителност: храсти, дървета, върбаляци. Там протичат и две реки. Под реките има и поляни с буйна трева. Цялото това пространство носи името Аджидамба. Кварталът пък западно от нея се нарича Теки (което на турски значи неделима, сплотена единица) махала.
В статията
По десния бряг на горната река до края на улицата се издига високата ограда на американските колежи (мъжки и женски), които заемат цялото пространство на изток до днешната улица „Борис Хаджисотиров” (тогава „Александрова” или „Широк сокак”)
След нещастната за България Първа световна война тези колежи подновяват своята работа. В тях се учат младежи и девойки от цялата страна, включително и от града (между тях е и голямата дъщеря на Борис Хаджисотиров – Мария).
Малчуганите, а и юношите, които работят при бащите си за изкарване на прехраната на многолюдните семейства, се катерят по дуварите на колежа и от там наблюдават как играят футбол учениците.
Вълшебната топка събужда в младите сърца не само желания да я пипнат, но и сами да ритат, да тичат и играят.
Нещастните войни от 1913 – 1918 г. не сломяват духа на българите . Волята на бойците от Булаир и Дойран за живот и борба се предават на децата им. Техните сърца са пълни с ентусиазъм.
Най – смелите деца се спускат често от другата страна на дувара , приближават се до играчите, разпитват ги или тичат да намерят отпратените топки в гъсталаците на Аджидамба. Директорите на колежа по това време Маркъм и Бляк не им забраняват това удоволствие. Разрешават им дори да играят до късно и в откритата зала на колежа. Спомням си тя се намираше точно на мястото на днешния блок №20. Беше висока, просторна и открита на юг. Там имаше почти всички съоръжения и уреди, макар и грубо направени: халки, успоредки, кон, коза, прътове и въжета за изкачване, отвесни и наклонени стълби, хоризонтални стълби на голяма височина. Тази зала беше невиждана радост за малчуганите и юношите.
Все по това време ръководството на колежа наема за игра Нишкова ливада – южно от болницата и северно от „Царева фабрика”. От поляните на Аджидамба и край Искъра и Теки махала все още примитивната игра на „топка” се пренася на тази поляна, а оттам – южно от казармите на Седмо артилерийско отделение, а и в самото поделение. За да се пренесе после по целия град.
Ентусиазмът на младите хора тогава беше толкова чист , така силен, буйно напиращ,
че като играеха, те сякаш свещенодействаха. Като се премятаха през оградата и уловяха, шляп
айки боси, топката по реките, те я милваха като живо скъпо същество…
Така се запалва искрата и се внася идеята за играта футбол в града ни. Юношите тогава не мислят, че правят „история”. Те просто играят, събират сили, гледат с широко отворени очи света. Нямат от никъде помощ. Бащите им смятат, че тази игра е за „губене на време”, но и не им пречат. Повечето от тях им се радват.
А ето и някои подробности споделени от ветераните (между, които и от Петър Христов Герин):
През късното лято на 1918 г. английска окупационна част с огромни коне се разположи в лизалите северно от Бельова черква. Децата от горния край на града, а и други отивахме да гледаме как войниците играят на „топка” по ливадата, където си бяха разчертали с вар бяло поле. Тогава за първи път ритахме топка и това ни запали да станем по – късно футболисти. През следващата пролет тук идваха футболистите от колежа, които играеха „мач”. Понякога играчите ни оставяха топка и ние ритахме дълго. Така се породи в нас – децата, желание да имаме топка и да се организираме.”
Тук трябва да прибавя името на един отличен футболист, който внася организация, правила и дисциплина в самоковските клубове, в които играе („Сила”, „Диана”, и „Атлетик”). Това е Леонид – руснак, работещ като градинар в Седмо артилерийско отделение. Презимето и фамилията му не са запазени, но всички ветерани на футбола си спомнят с обич за него.
Офицер Георги Казанджиев (също Седмо артилерийско отделение) активно подпомага не само развитието на футбола, но и на спорта въобще в Самоков, като предоставя на местните младежи спортните уреди и съоръжения в казармата. Той е създател и на първото хубаво и отмерено, добре разчертано футболно игрище. На него играят мачовете по между си, както и основаните вече футболни клубове в Ихтиман, Дупница (гр. Станке Димитров), Горна Джумая (Благоевград) и с някои софийски клубове организираните футболни клубове в града ни: „Сила”, „Диана”, „Левски”, „Раковски”, „ФД – 23”, „Атлетик”, „Соколец”, „Р – Л”, „Бенковски”.
Всеки от тези клубове, както и другите (за които не става дума поради техния краткотраен живот), си има и свое игрище, направено със собствени средства и с труда на самите свои членове.
За развитието на футбола в най – ранните му години, които са и най – трудните важен принос имат ветераните: В. Ваклинов, Петър Герин, Любен и Васил Ненкови, Кръшняк – не толкова като активни спортисти, колкото като организатори на тази вълнуваща игра.
Източник: в. „Самоковска комуна”, бр. 34/1990 г.
автор: Иван ДИМОКОЦЕВ.
Снимки: фото архив Крум Домишляров/ Андрей Домишляров;
личен архив: Марлена Станоева
*** Снимките са с илюстративна цел и отразяват друг (по – късен) времеви период на футбола в Самоков и с. Драгушиново
